минута мълчание

Friday, 10 April 2015


Тази сутрин говорих с децата си за Разпятието. За символиката. За Спасителя. И докато говорех ми стана и тъжно, и виновно. 

Втори ден пред очите ми стои бащата на Манол, който днес трябваше да разпознае премазаното тяло на детето си. На пихтия под тонове бетон. Циганин. Облечен с безупречно чист бял пуловер, със здрав вид, на зряла възраст. И го чувам да обяснява как с тези две ръце е отгледал три деца и никой от тях не е “пияница, наркоман или крадец”. “Питайте в РПУ-то”, допълва мъжът. И аз разбирам, че той очаква ние да не му вярваме. Но пък вярва в институцията РПУ. В която ние отдавна не вярваме, защото знаем, че всеки с пари може да промени думите на свидетелите, досието си, дори ЕГН-то си / да, и такъв случай знам/.  Бащата на Манол не може. Той е отгледал децата си с капацитета, който е имал. В условията, в които е бил. По най-добрия начин, който е открил. И има право да им се радва до смъртта си, а не да ги погребва. Има това право точно толкова, колкото и всеки от нас.  Но ние днес не мислим за него. Нито ни е удобно, нито ни е важно. И не чуваме него, а грубите смешки на премиера си за “неоценената овца”.  В една уважавана икономическа медия прочетох, че “документите на Планекс, главния изпълнител на проекта, били перфектни.” Това сигурно е поредната нелепа шега. Ние не сме свидетели на документна измама, а на убийство. И някой трябва да го изговори на глас. Ясно и еднозначно. И всички ние трябва да поискаме справедливост за тези убийства. Защото бащата на Момчил няма да получи такова, ако се бори за него сам. Това също трябва да си признаем днес в деня на Разпятието.

В емоционалния разказ на бащата, прекарал нощта в очкаване “някой да го потърси”, има още нещо, което сякаш не чухме. “За един ден взима 30, но след работа му обещали по 5 лв. на час. И той работил да купи на децата сладко и салам.” Нищо няма да им купи днес, обаче. “Свободата, Санчо...” А справедливостта? Ако не я изискаме днес, а подминем и забравим бащата на Манол, това ще е поредното Възкресение, което няма да ни донесе спасение. Нито икономическо, нито политическо, още по-малко лично. И ще трявба да го признаем пред децата си. Аз ще им призная, че не съм достатъчно честна да търся и да изисквам за тях едно по-добро бъдеще тук.


“Светли празници!” чуваме десетки пъти тези дни. Шарим яйца, плетем козунаци, ще хапнем сладко и салам. И нищо от това не е грях. Но ще е грях, ако в молитвите си пропуснем да споменем децата, жената и бащата на Манол. И другите трима като него. Забравим за този мъж, който днес сигурно съжалява, че не е научил сина си да краде, вместо да работи за 30 лв. И ще е грях, ако не изискаме за него, а така и за самите себе си справедливост. Ако не му помогнем да я получи, следващия път, в който децата ни питат “Защо този човек диша лепило? Защо тази жена проси, а не работи? Защо това момиче краде?”, правилният отговор няма да е “Защото е циганин.” Честният отговор ще е “Защото нямаше справедливост за смъртта на Манол.”

2 comments:

Anonymous said...

Манол се е казвал човека.

karry said...

Коригирах. Благодаря.

Proudly designed by | mlekoshiPlayground |