Вече нямам контрол над съня си.
Събудих се в 3. Тъгувам и ме боли. Сякаш съм паднала на земята и десетки човеци ме ритат със своите корави обувки (не че някога ми се е случвало, но така го виждам във въображението си, докато се въртя в леглото си.)
Тъгата си е само моя. Никой няма да ми я отнеме. Не си я пазя. И не я надраствам.
Включвам телефона си. От случилото се в Париж ме боли. Но не мога да чета повече глупави текстове. Написани посредствено с лоши думи от хора, които знаят по-малко от мен и за Париж и за свободата, още по-малко за силата да се съмняваш. Тази болка е лична. А позата е излишна. Смъртта, без значение чия, дори тази на свободата, предполага минута мълчание. От говорене забравихме за какво говорим.
Зима е. Нощите са ужасно студени. Мечтая за ароматен чай и дебело одеало. В леглото е топло. Ще намеря поезия. Текст за сънища, за приспиване, за израстване, за превъзмогване, за обичане и за прошка, за искане и за мислене. Текст, който не размишлява защо, кой и как е виновен, а съдържа хубави думи, подредени в колонки и групички и разказва за сърцето на някого с голяма душа. Намирам добра и започвам да си чета. Става ми сънено. Сега ще заспя. На границата между две състояния сънувам будна. В съня ми влизат дръгливи коне с липсващи копита. Бебета котки, доставени с влак . А аз мразя котки. Циганета. Двойки на средна възраст, които кимат загрижено. Натрапчиво напомнят на подли хазяи. Гара. Фактури. Данъчни. Луксозни помещения със скъпи лампи. Перон. И на перона си седя отчаяна. А бързам за важна среща.
Събуждам се от отварянето на вратата и тихите стъпки на Али. Идва заедно с елена си Рудолф и отчаяно се нужда от затопляне.
Аз отчаяно се нужда от мир.
Събудих се в 3. Тъгувам и ме боли. Сякаш съм паднала на земята и десетки човеци ме ритат със своите корави обувки (не че някога ми се е случвало, но така го виждам във въображението си, докато се въртя в леглото си.)
Тъгата си е само моя. Никой няма да ми я отнеме. Не си я пазя. И не я надраствам.
Включвам телефона си. От случилото се в Париж ме боли. Но не мога да чета повече глупави текстове. Написани посредствено с лоши думи от хора, които знаят по-малко от мен и за Париж и за свободата, още по-малко за силата да се съмняваш. Тази болка е лична. А позата е излишна. Смъртта, без значение чия, дори тази на свободата, предполага минута мълчание. От говорене забравихме за какво говорим.
Зима е. Нощите са ужасно студени. Мечтая за ароматен чай и дебело одеало. В леглото е топло. Ще намеря поезия. Текст за сънища, за приспиване, за израстване, за превъзмогване, за обичане и за прошка, за искане и за мислене. Текст, който не размишлява защо, кой и как е виновен, а съдържа хубави думи, подредени в колонки и групички и разказва за сърцето на някого с голяма душа. Намирам добра и започвам да си чета. Става ми сънено. Сега ще заспя. На границата между две състояния сънувам будна. В съня ми влизат дръгливи коне с липсващи копита. Бебета котки, доставени с влак . А аз мразя котки. Циганета. Двойки на средна възраст, които кимат загрижено. Натрапчиво напомнят на подли хазяи. Гара. Фактури. Данъчни. Луксозни помещения със скъпи лампи. Перон. И на перона си седя отчаяна. А бързам за важна среща.
Събуждам се от отварянето на вратата и тихите стъпки на Али. Идва заедно с елена си Рудолф и отчаяно се нужда от затопляне.
Аз отчаяно се нужда от мир.
No comments:
Post a Comment