sweet 16

Tuesday 14 June 2016


"Колеги, седнете си по местата, ще ви изгоня и няма да си вземете изпита никога", крещеше доцентът по Статистика,  докато се опитвах да се измъкна от дъното на предпоследния ред след като съвсем неочаквано за средата на осмия месец започнах да раждам. Чувствах се виновна, но нямаше никакъв шанс да споделя причината за скандалното си напускане пред колегите от целия поток. 
Бях на 22 години, трети курс в УНСС, тежах около 58 кг. и имах бебе в корема. 

Беше около 11 часа. Спокойно и сякаш съм родила вече десетина бебета, се качих на втория етаж на Студентска полиниклиника, където се водеха консултациите, и попитах какво трябва да направя. "Взимаш си багажа и по най-бързия начин в Майчин дом." 
Нямах приготвен багаж, нито уговорка с лекар. Навън беше около 35 градуса по целзий.

"Това момиче защо чака тука?",
попита доцентът в Майчин дом. "Ще ражда", отговори една акушерка. "Че какво ще роди, тя няма корем." Симпатичен мъж на средна възраст. Прегледа ме бързо. Констатира изтекли води, седалищно разположено бебе, добре развито според ехографа. "Тя има широк ханш. Ще го извади. Извикайте студентите."

Не си спомням да съм се изплашила в нито един момент. Знаех, че щом нещо започне, ще свърши. Лежах на леглото срещу часовника в напълно празната предродилна зала на Майчин дом и броях интервалите между контракциите. Една акушерка и един дежурен лекар сгъваха марли и разказваха мръсни вицове. В един момент, съвсем неочаквано отнякъде дойде една възрастна жена. "Аз съм приятелка на Ваня. (Ваня беше приятелка на сестра ми.) Сега ще ти сложа една инжекция, всичко ще бъде наред, само моля те, недей да пищиш, че лекарите се изнервят."
Минаха още няколко часа. "Мачът почва в 8. До 8 без десет да си родила.", помоли ме заповедно доцентът и изчезна. Не извиках нито веднъж. 
Вкараха ме в родилна зала. Група студенти се наредиха да наблюдават "нормално раждане на седалищно бебе". Не помня дали мен ме болеше, хората ми крещяха, подскачаха, размятаха ножици и една студентка припадна. Почувствах се голям мъж в този момент. 
"Момиче е. Браво на теб. Ето, и мачът не е почнал."

Сбръчкано, черно, недорасло, космато. "Колкото самун хляб", би казала баба ми. Отнесоха я. Започнаха да шият. Исках просто да ме оставят да поспя. Дойде и този момент. Изритаха леглото, на което лежах, на площадката до асансьора. Събудих се в тъмния коридор не помня кога. 
На сутринта отидох в стаята за бебета да я видя. В кувьоз, не мога да я взема. Малка е. "Май е много добре. Ако всички органи функционират нормално, ще ти я дадем съвсем скоро." Върнах се в стаята си. Съседката по легло ядеше чесън. После кърмеше бебето си и то не спираше да плаче. 

Ако кажа, че това са били най-дългите 24 часа в живота ми, ще излъжа. Не изпитах страх нито за миг. Нямах грам колебание, че всичко ще бъде наред. 
Донесоха ми я на втората сутрин. С ококорени, вече тъмни от жълтеницата очи. "Как ще се казва?", пита акушерката без да чака отговор. "Лия.", отговарих аз тихо, защото всеки, който чуеше идеята ми за име, се подхилкваше с репликата "А Кондьо ще раждаш ли скоро?"
Изписаха я на 7-ия ден. Прибрахме я в Студентски град, където нямаше още креватче. Дойде педиатърката да я види. "Новородено, а си го оставила по боди и с боси крака. Виж го колко петичка има, като монета, как може да го държиш голо?" 
Усмихвах се. Беше 35 градуса денонощно. Горещо горещо лято. И имаше Европейско.  

сряда, 14.06.2000 г.; 19:45 ч. ; 2 200 гр.; 49 см.

Днес става на 16 години. Нейно вечно величие, нашата прекрасна принцеса Лия. 







No comments:

Proudly designed by | mlekoshiPlayground |