".....и отиваме на море" е мантра, която повтаряме през цялата година. Особено в моментите, когато градът надвисне над главите ни с цялата си социална и битова тежест.
"отивам на море" е израз, който имаше кристално ясен образ в главата ми, когато бях дете. Детските лагери в Крапец, буните в Балчик, реката в Кранево и в по-добра година и/или в случай, че чичото емигрант се завърне, "златните широки пясъци на Албена", гарнирани с немска реч.
Тази година на плажа в Албена направили библиотека. Блестяща идея. Адмирирам, но няма да отида да почета там. От години не ходя на българското Черноморие с любов. Любовта си отиде, защото по морето дойдоха хуните.
Понякога изпитвам носталгия, някаква тъпа болка. На нашето море йодните пари се усещат. На нашето море можеш да гледаш делфините, докато си пиеш кафето. На нашето море има високи вълни, в които да скачаш.
Друг път просто се моля да стане чудо и любовта ми да се върне.Ще и се радвам искрено.
Но дотогава ще посрещам летните си изгреви на бреговете на Гърция. По много причини.
Откритието ни за този сезон. Porto Elea
Тази е единствената ми качествена снимка. Направена от Ми. На моите не е ясно какво съм снимала. Със сигурност не помня кога съм ги снимала, защо и какво съм искала да запечатам.
В това именно е магията на този къмпинг.Техниката, навиците, необходимостите. Всичко бива зарязано неразопаковано в багажа.
Там няма чудесен плаж. Ресторантът е далеч от прекрасен. Можеш да намериш забележки на всичко. А не ги търсиш. Потъваш в безвремие и не ти се хабят сили да мислиш. Поръчваш бира с чипс / макар в града да се кълнеш, че никога не правиш такива неща/ и гледаш в празното. Водата не е спокойна като на Ekies, затова джетът се носи бясно над вълните. Каяците се карат лесно в залива и малко по-трудно извън него. Ако ти стиска да се гмуркаш, дъното ще ти даде поле за взиране.
Къмпингът е бг собственост, затова всеки четвъртък тук пристигат наши доста заможни сънародници. Разхоздат туниките си Louis Vuitton по плажа, а не ги виждаш. Или по-точно виждаш ги, но пак си ходиш по гащи.
Свободата със сигурност е вътрешно усещане. Напоследък местата доста яко я притискат. А местата, на които свободата се усеща във въздуха, като че ли изчезват. Затова или заради скоростта, с която косата ти се вее, докато прелиташ с джета, заобичах това място наистина. Или заради децата, които в тези десет дни намираха по-лесно своето място под слънцето.
"отивам на море" е израз, който имаше кристално ясен образ в главата ми, когато бях дете. Детските лагери в Крапец, буните в Балчик, реката в Кранево и в по-добра година и/или в случай, че чичото емигрант се завърне, "златните широки пясъци на Албена", гарнирани с немска реч.
Тази година на плажа в Албена направили библиотека. Блестяща идея. Адмирирам, но няма да отида да почета там. От години не ходя на българското Черноморие с любов. Любовта си отиде, защото по морето дойдоха хуните.
Понякога изпитвам носталгия, някаква тъпа болка. На нашето море йодните пари се усещат. На нашето море можеш да гледаш делфините, докато си пиеш кафето. На нашето море има високи вълни, в които да скачаш.
Друг път просто се моля да стане чудо и любовта ми да се върне.Ще и се радвам искрено.
Но дотогава ще посрещам летните си изгреви на бреговете на Гърция. По много причини.
Откритието ни за този сезон. Porto Elea
Тази е единствената ми качествена снимка. Направена от Ми. На моите не е ясно какво съм снимала. Със сигурност не помня кога съм ги снимала, защо и какво съм искала да запечатам.
В това именно е магията на този къмпинг.Техниката, навиците, необходимостите. Всичко бива зарязано неразопаковано в багажа.
Там няма чудесен плаж. Ресторантът е далеч от прекрасен. Можеш да намериш забележки на всичко. А не ги търсиш. Потъваш в безвремие и не ти се хабят сили да мислиш. Поръчваш бира с чипс / макар в града да се кълнеш, че никога не правиш такива неща/ и гледаш в празното. Водата не е спокойна като на Ekies, затова джетът се носи бясно над вълните. Каяците се карат лесно в залива и малко по-трудно извън него. Ако ти стиска да се гмуркаш, дъното ще ти даде поле за взиране.
Къмпингът е бг собственост, затова всеки четвъртък тук пристигат наши доста заможни сънародници. Разхоздат туниките си Louis Vuitton по плажа, а не ги виждаш. Или по-точно виждаш ги, но пак си ходиш по гащи.
Свободата със сигурност е вътрешно усещане. Напоследък местата доста яко я притискат. А местата, на които свободата се усеща във въздуха, като че ли изчезват. Затова или заради скоростта, с която косата ти се вее, докато прелиташ с джета, заобичах това място наистина. Или заради децата, които в тези десет дни намираха по-лесно своето място под слънцето.
2 comments:
Напълно подкрепям усещането за бг черноморието ... и е тъжно, като виждаш, че други (гърците) например са извлекли максимума от своята природа и дадености, а ние умеем само да бетонираме. Другият път повече снимки, моля :)
Обещано! На другата ваканция ще снимам мноооого ;)
Post a Comment